Десет годи
За някои беше Тато, за други - бащата на "възродителния процес", за трети - лидерът на социалистическа България. Така или иначе, той остана за всички като един Тодор Живков.
Десет години, след като България се сбогува с него, пак се открехва вратата на комунистическия апарат, за да се достигне до мястото, заемано от този политик, играл важна роля в много събития и процеси от последните десетилетия. Неговата личност стана символ за едно поколение, което израсна с речите му, слушайки ги по радиото, с изявленията му по БНТ - всъщност това е, което разбраха за него по онова време. А онези, които нямаха възможността да живеят в този период, днес се ровят из Интернет или питат възрастните, за да черпят информация и обогатят представите си за Тато и неговото управление.
Макар и относително да звучи, българският народ е преживял толкова различни времена, управляван е бил от толкова владетели, но като се заговори за Живков, положението става по-различно, отколкото за останалите. Човек, който търсеше как да угоди на народа и в същото време да прокара политика за единствена българска самоличност, която после ще се превърне във "велико преселение" на една етническа общност до съседна Турция. Останал между "чука и наковалнята", пред него стоеше въпросът дали да станем 16-та република на СССР, или да запазим суверенитета си. В отговор на това, както винаги, той пак се опираше на народа, казвайки, че суверенитета народът го разбира да има за ядене, за живеене. Ето това е суверенитетът - щастие и благоденствие на народа. Ние работим за народа, а не за формата.
В икономически аспект Живковото време можем да го определим като развитието на България и нейното машинизиране. Със структури като ТКЗС-тата народът се обедини към една идея - да бъде България силна, но не се разбра това: кога България стана силна? Тромавият икономически растеж ни накара да се замислим справедливо ли е един да работи повече, а да взима еднакво с този, дето нехае. Така или иначе, ще се помни дълго как по бай Тошово време се е купувало сиренето с тенекии, хлябът - за стотинки, и на всичкото отгоре оставал по някой лев, за да отиде човек на море.
Като личност, Живков ще се помни като един селски хитрец, който толкова много направи за България, че колкото се изкраде, има още толкова да се краде. Тези думи определят него и неговото дело в икономиката, развитието и благоденствието на страната. Но тъй като трябва да погледнем цялостно на събитията и разгледаме обективно нещата, Живков ще се помни от страна на помаци и турци като този, който искаше да им смени идентичността, за да ги приобщи към един хомогенен народ, но не успя. И тъй като не успя, накрая отвори вратите и тръгнаха за Турция хиляди хора, оставяйки зад себе си родината, за която са работили. Тази драма днес се пише по книги, пресъздава се във филми, изследват се последиците от този мъчителен процес, но можем да се радваме, че след като рухна комунизмът, нашата съдба не бе подобна на другите балкански народи. Това може би го дължим на онези политици с висок поглед и толерантно отношение за запазване на многоетническата структура на България.
И сега, когато на 5 август се навършиха 10 години от кончината на Живков, българският народ почти го е забравил. В родното му място Правец освен близките му и няколко жители на града няма кой да почете паметта му. А думите му още кънтят в ушите на хората, като ретро, казвайки: "Сега секи ден, секи час, навсякаде има матриал"! Хасан Ристемов 11 August 2008, Monday/ZAMAN Bulgaria
Yorum (yok) Yorum yaz!
